Силен Левски, изграден изцяло от млади момчета – рожби на „синята“ школа. Това бе популистката прокламация, с която Наско Сираков встъпи в длъжността си собственик на ПФК Левски. И се зае да спасява потъващия кораб. С обещания за платени дългове, за нови спонсори, за милиони от трансфери и още редица галещи нежния фенски слух приказки. Някъде измежду красивите думи и копнежа по спасението остана да виси висша човешка добродетел – доброто отношение към другия.

Антон Узунов
100 снимки

Да, Левски действително е пълен със собствени кадри, но някъде там свързващата нишка между младите таланти и ръководството се скъса непоправимо. Доброто управление неминуемо минава през това да разбираш хората, с които работиш, а Сираков демонстрира всичко друго, но не и разбиране. Вероятно ще кажете, че един добър ръководител има нужда от „твърда ръка“, но границата между градивната критика и лукавия субективизъм е изключително тънка, а в Левски е твърде трудно да се отдели едното от другото.

Когато най-демонстративно вадиш от групата за мача един от талантите си, защото отказал трансфер; когато поставяш на дръвника друг свой юноша с оправданието, че иска да си ходи, защото се страхува от конкуренцията; когато трети талант предпочита да се раздели с клуба, но не го пускаш нито да си ходи, нито да запише минути; когато за пореден път връщаш в редиците си едно момче и го закотвяш на пейката; когато нарочваш друго именно защото не иска да седи само на пейката и търси развитие другаде – тогава е време за смяна на подхода. Защото насилието винаги ще ражда още насилие, а принудителните действия – още по-могъщо желание за преврат.

Вероятно има и друга истина. Всъщност, със сигурност има и друга истина, монетата винаги има две страни. Но не бива да се забравя, че тези момчета са в своите ранни 20 години и като всички в тази възраст допускат грешки. Тогава, напълно закономерно, трябва да се намесиш, за да ги вкараш в правия път и да ги свалиш на земята. Решението обаче далеч не е като ги нарочиш публично за страхливци и ги оставиш за назидание да гният в собствените си провали, а като им обясниш, че има и друг начин. Като ти самият бъдеш примерът за другия начин. За да усетят, че са нещо повече от поредните „златни кокошки“, с които се закърпва бюджетът.

Станислав Иванов, Илия Юруков, Мартин Петков, Илия Димитров, Атанас Кабов. Всички тези момчета са били или в момента са юношески и младежки национали с целия футболен хоризонт пред себе си. Дали ще достигнат до крайната точка на този хоризонт зависи изцяло от тях и техните възприятия, но нашата роля в пътуването им е не по-малко важна. Защото докато превръщаме собствените си таланти в изгнаници на всепоглъщащото ни его и личните ни вини спасение за българския футбол няма да има.


Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Gong.bg. Можете да го изтеглите от Google Play, App Store и AppGallery.